Сайт на 4а клас - ОУ" Любен Каравелов" Ямбол 2008/2009 година

Драги ми господине беше много интересен врабец. Той седеше по цял ден на дървото и само чака нещо да се зададе, за да почне да му прави забележки. Това нещо няма значение какво е: каруца, човек, куче, жена, кола онопи - той на всичко вика "Драги ми господине". Как може, ако върви жена, да и викаш отгоре: Драги ми господине! Драги ми господине обаче пет пари не дава за това, а седи горе и вика на жената: Драги ми господине, не можеш ли малко по-високо да стъпваш, да не вдигаш толкова прахоляк подире си. Къде са те учили да си тътреш краката, драги ми господине! И т. н...
Смрадовранката пристига при него с всичките си хиляда и триста фльонги и със своето френско списание от 1903 година, а той, още преди да е казал добър ден, веднага я застъпва: Драги ми господине, докога ще разнасяш тия твои фльонги?, а смрадовранката си оправя фльонгите и му отвръща: Не е твоя работа това, Драги ми господине! Ти, вместо да се заяждаш с мене, по-добре вземи да оправиш гнездото си, не го ли виждаш, че се е изкривило като турска керемида! Врабецът гледа напушено, чопли слънчогледово семе и плюе люспите върху фльонгите на гостенката. Можеше да бъдеш и малко по-възпитан, Драги ми господине - каза му птицата, а той и отвръща от своя страна: Драги ми господине, тоя, дето ще седне да ми дава акъл, още не се е родил!
И подир тия думи Драги ми господине подскочи, та се обърна кръгом, за да за-почне да се кара на една вихрушка, щото въртеше на пумпал слама и прахоляк, извиси пумпала и хвърли прахоляка върху врабеца. Бравое, бе драги ми господине, тъкмо върху палтото ли намери да си из-търсиш боклука! Вихрушката, где ти, от-несе своя пумпал по шосето, без да му обър-не каквото и да било внимание.
Драги ми господине беше до такава стелен бъбрица, че дори когато отиваше на лов за насекоми, тичаше по петите им и се караше с тях непрекъснато. Веднъж той гони една мушица, нищо и никаква мушица, но нали и тя носи душица, бяга, та си къса жилите. Подире й тича мрачен Драги ми господине и и вика непрекъснато: А, защо завиваш сега наляво, когато можеш да бягаш направо, ами ме караш и мене да взимам тия остри завой! Ами че така ли се взима завой, бе драги ми господине, за малко щях да се обърна на тоя завой .. . Хей, хей, къде там нанагоре, драги ми господине, на насекомото не се разрешава да се издига нагоре. Глей го сега, назад пък се връща, без даже знак да ти подаде, че ще се връща внезапно. Ако всичко започне да хвърчи така, драги ми господине, за един ден това, дето е хвърковато, ще се изтреби и ще настъпи всеобщата катастрофа.
Докато Драги ми господине разправя всичките тия работа на насекомото, насекомото през това време хич и не го слуша, ами си плюе на петите и драска тъй бързо, че вятърът свири в ушите му. И като си гледа хвърченето, насекомото постепенно набира преднина и се отдалечава все повече и повече от преследвача си.
Една бърза лястовица пуска своята черна светкавица подир насекомото и в следния миг там не се вижда нито светкавицата на лястовицата, нито насекомото. Ало, ало, ей, драги ми господине, къде дават така, аз да гоня, а ти да обираш насекомото! Я ела тук да ми върнеш насекомото!
Такъв случай обаче още не е имало, щото насекомото е ничие. По-точно то е на оня, дето ще го хване, иначе някой лаком човек би турил ръка на всичко, дето хвърчи под небето, и не би оставил дори половин насекомо за другите.
Докъде стига със своето нахалство Драги ми господине, ще разберете още по-добре, ако ви кажа, че по времето на едни маневри около нас се събра много войска. Войската струпа оръдия, танкове, напълни цялата околност с картечници, самолети пищят по небето, а така също и хеликоптери. Драги ми господине щом видя, че войската се приготви да почне маневрите, се запъти към нея. През туй време вой-ската взе да гърми и где що имаше хвър-като и ногато се пръсна, като че пргъна вдън-эемя. Само Драги ми господине върви наперен и почва да прави бележки на войската и да и се кара: Ей, драги ми господине, къде така през просото - викаше врабецът на войската, сякаш войската бе влязла в неговото просо и щеше да му опоска нивата. Точно тука ли намери да гърмиш, драги ми господине! Ами че ако всеки седне да гърми, докъде ще стигнеме тогава!... Войската обаче продължава да гърми и един снаряд, като се стрелна, та за малко не отнесе врабеца. Драги ми господине се връцна и почна да отупва палтото си, щото снарядът го бе поопърлил. Той си отупваше палтото и викаше подир снаряда: Ало, ей ти там, не можеш ли по-внимателно? Кой даскал те е учил тебе, та се блъскаш в минувачите. Сляп ли си, та не виждаш, че аз вървя тука, а? Къде дават така, драги ми господине!
Снарядът обаче дори не погледна Драги ми господине, а продължи напред по пътя си. Смрадовранката пищи до небето, щото е на средата на пътя,от една страна, се мъчи да придържа всичките си фльонги, от друга страна, гледа да не изгуби своето френоко списание от 1903 година, па накрая изпадна в паника, та ни списание, ни фльонги вече гледаше. Снарядът премина стремглаво край нея и удари френското списание от 1903 година, та го направи на пух и прах.
Щом видя това, Драги ми господине си подви опашката и търти да бяга. Кога стигна до нас, ние му викаме: Драги ми господине, ти май се изплаши от войската? Кой, аз ли! Не се е родил още тоя, дето ще ме изплаши мене, драги ми господине. Не се е родил още!
Чир го подкача: Тъй както те гледам, Драги ми господине, ти само дето целия свят не си закачил с твоите забележки. Ще го закача и забележка също ще му направя. Никак не ми мига окото!... Той се завъртява да огледа целия свят и започва да му вика отгоре: Ало, драги ми господине, къде си се втурнал така през просото? Но целият свят дори и не поглежда врабеца, ами си гледа своята работа и върви право през просото.
И без такива не може драги ми господине!

ИГРА НА ВРАБЧЕТА

Един ден, както тъй си седим съвсем вкупом и най-вкупом разговаряме за нашите птичи работи, ни хрумна да почнем да играем. Всеки от нас избира по едно врабче и почнахме да играем помежду си. Аз си избрах Ю. Тц., защото и Ю. Тц. ме избра. Докато си играхме, ние си направихме съвсем ново гнездо, чис-тичко, спретнато, Ю. Тц. го помете и като продължихме да си играем в гнездото, ние лека-полека го напълнихме с яйца.
Джиф, искаш ли да продължим да си играем?, попита ме Ю. Тц. и аз казах: Разбира се, как да не искам. Тогава, каза Ю. Тц., аз ще легна в гнездото да мътя яйцата, а ти ще обикаляш около гнездото важно-важно и ще ми носиш от време на време по някоя и друга муха, а сутрин, ако не те мързи, може да слизаш до реката и да ми носиш и по малко вода в перушината си.
Как да не искам!, казах аз и веднага почнах да обикалям около гнездото, ама с такава важност, че ако ме погледне човек три пъти, ще падне на колене пред мене и аз пак няма да отстъпя от важността си. Като си давам важност покрай гнездото, хвърлям по едно око и на другите врабци. И те също си придават голяма важност, особено пък Чир, щото на него и важността му е на заден ход. Там даже и до утре да падаш на колене, Чир няма да те забележи, ами както върви с важността си на заден ход, ще те прегази, без да му мигне окото.
Важност, важност, ама всяка важност за три Дни. Колкото и голяма да е една важност, и тя ще ти омръзне и дори ще почне да ти досажда. Всеки човек, щом е свършил някаква работа, ще се понадуе, и то съвсем основателно, па после ще седне да възпее това, дето е изработил. Само с гола работа не се живее, това съм го забелязвал навсякъде. Затуй ние малко нещо ще поработиме,после ще повъзпееме труда си, после ще поработиме пак и т. н. Ние тъй и направихме.
Гледам, една сутрин, рано-рано, всеки от нас стои на ръба на гнездото и се сили да възпее живота си. Разбира се, най-лесно е на Пиук, щото си има природна дарба да възпява. Но ние, другите, макар и да нямахме природна дарба, му ударихме голямо възпяване и дни наред ехтяха песните ни. Чирик-чирик, чирилик-чик. Джиф, Фрррррр, и айде към реката, та да донесем вода в перушината си.
Подир туй ние пак продължихме да играем на врабчета и по едно време дочуваме, че никой започва да почуква вътре в яйцата. Кога погледнахме една сутрин, от яйцата излязоха едни голишарчета, мушат се едно в друго, писукат и примижават от удоволствие. Никаква перушина няма по тях, а само един пух, но въпреки това те размахват крила и ни плашат, че ще хвърчат. Пък ние знаем, че няма да хвръкнат, защото всичко си идва с времето и няма как човек да изпревари времето.
Котаракът клечи на покрива, засуква си мустаците и вика: Голямо ядене ще падне, а аз му викам: Ще ти преседне! Котаракът клечи и от сутрин до вечер се съсипва да преде преждата на жена си. Жена му значи е една канапчийка, като я хване канапа, мързи я да гледа и бута цялата прежда на котарака. И той какво ще прави, завалията, да не стават скандали, сяда и почва да преде - врън-врън, врън-врън . . .
Но да не се отклонявам, щото врабчетата пораснаха в гнездата и всички горят от нетърпение да хвръкнат. Аз пристъпвам от строго по-строго към тях, хващам първото за шията, извиквам му:
Марш!, и го изхвърлям от гнездото. То изписка, почна да трепери с крила и веднага се хвана за въздуха. Подир него изхвърлих и останалите, всички се разхвърчаха наоколо, а аз стоя на гнездото, поусмихвам се, но гледам да не видят врабчетата, че ми е драго, гдето хвърчат. Нека си мислят, че съм гневен. Като пораснат, един ден ще разберат каква е работата.
Мойте приятели и те почнаха да изхвърлят врабчетата от гнездата си. У Фу, като наоблякъл всичките с юнашки фланелки и ги хвърля право надолу с главата. На Чир пък врабчетата всички тръгнаха на заден ход, а Пиуковите веднага почнаха да съчиняват песни. Врабчетата на Чику завзеха старото гнездо на Фр. Т. Мититаки и се заеха да колекционират всичко, каквото попадне пред очите им.
Не закъсня и Драги ми господине. Той стоеше горе върху своето подобие на турска керемида и слушаше как неговите врабци му правят забележки и му викат: Драги ми господине, не си ти, дето ще ни учиш нас да хвърчиме! А той, от своя страна, им викаше: Драги ми господине, не обичам никак да ми се бъркат в работата! Вместо това, драги ми господине, по-добре стегни здраво мишците! Щом каза това, Драги ми господине наклони силно подобието на турската керемида и изсипа врабците. Трябва да ви кажа, че цялото пространство наоколо се изпълни със забележки и от всички страни се чуваше: Драги ми господине, Драги ми господине и т. н. Врабецът стои, перчи се и ми вика: Ама че врабци излязоха, драги ми господине! До един са ми одрали кожата и перушината!

СТРАШИЛИЩЕ ЗА СНЕЖНИТЕ ЧОВЕЦИ

За малко да пропуска да ви разкажа за себе си. Каквото можах за другите, разказах, а себе си пренебрегнах, Моята скромност не ми позволява твърде много да говоря за себе си, гледам повече другите да похваля, а аз да остана в сянката. Казвам се Джифф, както виждате, две ф-та имам в края на името си, защото съм малко нещо благородник. Фр. Т. Мититаки може да има цяла ривиера и името му да е три километра дълго, но пак по благородство не може да ме достигне. Драги ми господине винаги се обръща най-учтиво към мене, а ако не може да мине без забележка, то той до такава степей ще намали забележката си, че тя става дребна колкото едно забележче, тъй че може и да не забележите забележчето.
Зимно време, том падне снегът и усетя, че ми е студено, ставам свиреп като тигър, истински фантом и страшилище за снежните човеци. Другите врабци се свиват покрай комините, някои дори се напъхват вътре, да се топлят на пушека, и излизат оттам по-черни от коминочистачи, а аз се разхождам свирепо по по-крива и само чакам на хоризонта да се появи снежен човек. Щом снежният човек се появи на хоризонта, надавам боен вик и се втурвам стремглаво към него в най-открит бой.
Снежният човек, добре въоръжен, стой важно и войнствено, но щом ме зърне, го виждам как целият започва да трепери, втриса го и не само сърцето му, ами целият замръзва от ужас. Пък аз само това и чакам - да замръзне от ужас и като захвана: Фрас!, та му отсичам носа. Неговият нос обикновено е от морков, а пък ние, врабчетата, много обичаме морковите през зимата. Мойте приятели се крият по дупките, с едно око гледат страшната сеч, а с другото око жумят от страх. Щом видят, че снежният човек е останал без нос и носът му се търкаля по снега, те надават радостни възгласи и вдигайки невъобразим шум с крилата, дотичват да се гощават с носа.
И всички ме поздравяват, У Фу трепери в своята юнашка фланелка, но и той ме поздравява, преди да почне да яде, Пиук ми изтананиква песен, а Драги ми господине ме потупа по рамото и все повтаря: Бравос, драги ми господине! Бравос! Бравос!. . . А аз най-скромно стоя и викам на нашите: Яжте, момчета! Докато сте с мене, гладни няма да ходите!
И оглеждам пак дали не се появява някой снежен човек на хоризонта. А пък той вече се появил, въоръжен до зъби, и ме предизвиква. Запретвам юнашки ръкавите си, опъвам своите мускули и се втурвам към него. В следващите няколко мига още един снежен човек стой без нос, застинал в ужас, а зад гърба си чувам глас:
Бравое, драги ми господине! Бравое! Бра-вое! Няма нужда да се обръщам, защото зная, че това е Драги ми господине, кой-то пръв се втурва върху плячката и за-ради това пръв изрича похвалите си.
Не зная къде летуват снежните чове-ци, нито веднъж не ми се е случило да срещна снежен човек през лятото.
Питам Мититаки дали не ходят по ривиерите, където е топло и слънчево, може да се почива удобно, но Мититаки твърди, че и по ривиерите няма снежни човеци. Смрадовранката ми разправя, че ако и било тука френското списание от 1903 година, в него сигурно пише къде летуват снежните човеци, но както знаете, списанието го няма и ние нищо не можеме да научим.
Всеки случай те където и да скитат, където и да се укриват лятно време, аз си зная, че през зимата ще се появят в града и по селата, ще застанат воинствено с войнственйте си носове, за да всяват страх. Но мене никак не ме е страх, храбростта ми върви по наследство. Че аз само да тупна с крак и на тия снежни човеци носовете им ще изпопадат от страх. Стига само да река да тупна с крак, ей така и не само носове, ами и човеци ще почнат да падат. . . Кой друг тука тупа с крак? Драги ми господине, ти ли тупаш така с крак? Не е драги ми господине. Да не би .Чир да си прави тия шеги?. Тц, как ще е Чир, ей го Чир, той е включил на заден ход и вече хвърчи нанякъде. ;Тананик, Пиук, тук ли сте? Мититаки, (Къде понесе своя пръстен! Ей, ало, къде побягнахте всички, сърцата ви слязоха чак в петите от едно тупване с крак;
Ами каква ли ще е тая шапка, дето върви сама? Това сигурно е моят китайски приятел У Фу. Той винаги се скрива под някоя шапка и щом му омръзне да стой свит вътре, тръгва, а заедно с неги тръгва и шапката.
Но ето че котаракът пристига със своята прежда, сигурно някоя невидима примка е направил от преждата, та да ме хване в нея. Туй, котараците, са нещо ужасно. Винаги, когато човек застане пред публика да разкаже за бойните си подвизи, все ще се появи и някой котарак, та да отмести подвизите ви. Аз обаче сам ще прибера подвизите и без това не сме чак толкова богати на подвизи, та да седнем да ги раздаваме на котараците

ЯЙЦЕТО

Всеки на тоя свят се е появил различно. Тревата най-напред си показва носа от земята, източва го нагоре и тъй си остава - само с един зелен нос; ни уши у нея, ни крака, ни човка, а само тоя зелен нос. Дървото и то никне като тревата, само че е много по-голямо и цялото се покрива със зелена перушина. Наесен перушината на дървото опада и то голо-голеничко цяла зима трепери на студа. Ние, врабчетата, му казваме да не си маха перушината, та да не студува през снеговете, но мигар можеш да кажеш нещо на дървото и то да те разборе. Дървото си остава дърво, сто години да ходи на училище, пак нищо няма да научи със своята дървена глава, макар че то и на училище не ходи. Но дървото е добър съсед и ако си направите гнездо в него, то ще скрие гнездото в зелената си перушина и ще ви пази от зли очи, от прашки, от лоши деца и от котките.
Казах в началото, че всеки на тоя свят се появил различно. Аз, преди да се пръкна, дълго време живях в яйцето. Да не ти дава господ да живееш в яйце. Вътре тъмно, ни прозорец има, ни врата има, на това отгоре е и толкова тясно, че човек няма къде да се обърне, ами седи по цял ден и по цяла нощ и не знае навън ден ли е, нощ ли е, слънце ли грее или пък навъсени облаци ходят навъсено по небето.
Оня, който е бил затворен, най-добре разбира жаждата за свобода. Щом усетих, че в мене всичко заякна, реших да разбия затвора. Почнах да опитвам с човката, стените на яйцето твърди, по-твърди дори от камъка. Не бях свикнал с такава работа, за първи път в живота си разбивах стените на тоя тесен затвор и човката ужасно много ме болеше, дори насън ме болеше, когато речех да подремна, но не се отчайвах, а малко подремна и пак започвам да разбивам стените. Три седмици време се мина и една сутрин, както разбивам с човката тавана на затвора,чувам едно силно: хряаас!, и яйцето се разполови на две.
Навън слънце блести, птици всякакви хвъркат, насекомото и то хвърка - блажена работа. Оглеждам се и виждам, че край мен в гнездото лежат още яйца и от тях се носи писукане. Навеждам се над най-близкото яйце и почуквам с човката също като по морз: чук... чук-чук, и врабецът, дето е вътре, ми отвръща с почукване и ми обяснява, че иска да излезе на свобода. Запретвам се аз тогава и като започвам един бой с човката, врабецът вътре се окуражи, щом разбра, че му идва подкрепление, почна и той да удря и подир малко затворът се превърна в развалини, а ние двамата ликуваме, застанали до колене в развалините.
По това време около нас почнаха да се разбиват и другите яйца и от всеки затвор излизаше по един пухкав врабец, да му се ненагледаш. Ликуваме ние в гнездото, че сме излезли най-после на свобода, но сред ликуването дочуваме и нечий стон. Обръщаме се да видим откъде идва стенанието и виждаме, че един врабец успял да си покаже само главата навън, шията му притисната и не може да излезе от затвора... Врабецът си върти шията и подвиква: чир, чир! Захванахме се тогава всичките, та го освободихме, и врабецът много ни благодари, защото без нашата помощ едва ли щеше да излезе на бял свят. Той беше малко слаботелесен врабец и ние всички единодушно му дадохме името Чир.
Чир беше много странен врабец. Макар и слаботелесен, той се отърси, покачи се на ръба на гнездото и поиска веднага да почне да хвърчи. Как така ще хвърчиш!, казвам му и го смъквам обратно в гнездото. За да хвърчиш, най-напред трябва да си смениш пуха, да ти поникнат пера и да заякнат крилата ти. Чир се опъваше, но като го ударих с човката по главата, млъкна и веднага се съгласи. Оттогава съм забелязал, че когато човек не разбира от дума, трябва да го удариш по главата, за да разборе. Чир беше точно такъв - ако му кажеш с дума, няма да разбере, а ако го удариш по главата, разбира веднага. Не зная как е при вас, хората, но при нас е така.Когато всички излязохме на свобода и напълнихме гнездото догоре с врабци, видяхме, че са останали още две яйца. Отивам аз до едното, почуквам го леко, дано ми се обади никой отвътре, но отвътре не иде никакъв звук. Почуквам по-силно и пак се ослушвам - и пак нищо. После извиках: Ти, който си вътре, човек или звяр, обади се! Ни човек, ни звяр, нищо се не обажда. Другите врабци също почнаха да чукат по стените на яйцето, но пак никой не се обади. Тогава ние разбрахме, че това яйце е запъртък. Винаги, където има много яйца, ще излезе и по някой запъртък. Добре че хората не се мътят като нас, иначе току-виж че и при тях може да се случи някой запъртък!
Следващото яйце мълчеше, затуй почукахме и него. Щом почукахме, отвътре се обади много сърдит глас: Драги ми господине, викаше сърдитият глас, не можеш ли да почукаш по-леко! И като каза това, оня отвътре счупи яйцето и се из-мъкна навън, ама кисел, кисел, та не ти се ще даже да го погледнеш. Я се отмести, драги ми господине, бутна врабецът едно от врабчетата, да видя какво минава навън под гнездото. Добре де, защо се блъскаш?, го пита врабчето, а новакът хич и не го поглежда, а му говори, обърнат гърбом към него. Драги ми господине, аз не съм се пръкнал на тоя свят, за да ми се правят забележки! Да, драги ми господине!
Тоя врабец ние нарекохме Драги ми господине. По-нататък ще ви занимавам и с него, но сега не мога наведнъж да разкажа за всички врабчета, а ще трябва да описвам едно по едно събитията, тъй както са се случили, и дано не пропусна нищо. Защото дори на едно врабче може да му се случи понякога да забрави, тъй както и на вас ви се случва понякога да забравите. А особено пък ако човек е гладен, съвсем ще забрави всичко. Затуй, преди да продължа нататък, ще седна да закуся с ей това насекомо. . . Някой каза ли ми: Добър апетит! Благодаря, желая и на вас добър апетит!

ЮНАШКА ФЛАНЕЛКА

Ние продължихме да си живеем в дървото, спяхме по клоните, в тях също така търсехме и сушина, когато валеше дъжд. Веднъж отидохме да видим какво прави гнездото и запъртъкът. Гнездото беше се напълнило с шума, а мравките бяха изпили запъртъка през съвсем малка дупчица, ще речеш, че някой с игла е пробил запъртъка и го е изсмукал. Мравките са големи майстори на такива тънки работи. Втори път никой не погледна вече гнездото.
Та като стояхме веднъж в дървото и почиствахме перушината си, гледаме, че от далечината се задава някакъв непознат врабец. Той едва се държеше за въздуха, залиташе и можеше всеки момент да се строполи на земята. Ръмеше съвсем слаб дъжд, по-скоро мъгла, отколкото дъжд. Кой ли ще е тоя непознат врабец?,се питаме ние и гледаме как оня приближава и със сетни сили се залавя за дървото.
Веднага го наобиколихме и почнахме да го разпитваме, но той мълчи, гледа ни разсеяно и едва диша. Горкият, с последни сили се беше добрал до нас, нямаше никаква дреха отгоре си, ако не се смята една юнашка фланелка, ама толкова похабена, че дори и на фланелка не прилича. Дадохме му да яде, почакахме го да си почине и като се посъвзе, врабецът с юнашката фланелка ни разказа одисеята си.
Той идваше от Китай и се казваше У Фу, което на китайски ще рече Юнашката фланелка.
У Фу живял заедно с други врабци край едно оризище. Китайците обработвали оризището, а врабците пък требели насекомото, дето нанасяло вреди на ориза, и тъй от памтивека съжителствували миролюбиво и птиците, и хората. Но един ден врабците дочули, че се задава голяма дунанма. Селяните от оризището носели разни тенекии, разни опънати кожи и кречетала, удряли тенекиите и кожите, надували свирки и мъкнели огромни прътове. Врабчетата помислили да не би да е избухнала войната, но никъде не се чувал никакъв гърмеж, само това думкане и пищене. Селяните наближили към врабците, а врабците треперят, та сърцата им ще изхвръкнат от страх - толкова била страшна тълпата, дето идела насреща им.
Китайците погнали птиците, дюдюкали подире им и викали с все сили: Мао! Мао! Мао! Врабците полетели презглава към едно съседно оризище, като си говорели по пътя, че никога повече няма да се върнат на старого място, нека там се въди вредното насекомо, та да нанася вреда на ориза. Добре, ама тъкмо наближават съседното оризище и виждат, че и там също тича одна голяма тълпа, въоръжена с тенекии, прътове и кречетала, дюдюка и вика що сили има: Мао! Мао!, и така нататък.
Врабците възвили и потърсили спасение в трето оризище, но за зла участ и при третото оризище срещнали същото. Нямало вече къде да кацнат, единственото им спасение било да летят колкото сили имат под небето. Те летели доста време, като се държели все в куп, и гледали никой да не изостава, а преследвачите им тичали пряко оризищата със своята дунанма и кречетала, като не спирали да скандират.
Сигурно знаете, че врабецът не може да лети много дълго време. Врабецът хвърчи малко, после трябва да се спусне на земята, да походи пеша и като си възвърне сидите, пак да полети. Щом се уморили, врабците слезли на земята да походят и да си вземат дъха, но тогава техните преследвачи ги настигнали, защото тичали по-бързо по земята, и почнали да ги изтребват с прътовете. Голяма леш настанала. У Фу се проврял между краката на едного тъкмо когато оня замахвал с пръта да го удари, сетне се мушнал под одна сламена шапка, паднала в навалицата, и там замрял. Останалите живи врабци се посъвзели, литнали отново и продължили своето бягство.
У Фу почакал под сламената шапка, докато всичко затихнало, после излязъл навън, огледал избитите си събратя и разправяше, че сърцето му едва не се разкъсало от мъка пред ужасната гледка. После си поправил тоалета и тръгнал пеша, като се промъквал тихо през оризищата, докато мръкнало. У Фу не посмял да се вдигне във въздуха да не би преследвачите да го забележат и да го погнат по петите. По пътя си той забелязал, че вредното насекомо веднага се възползувало от отсъствието на врабците, излязло от своите скривалища, наточило си зъбите и почнало да нанася страшни вреди на ориза. Така им се пада на тия китайци, помислил У Фу и продължил да се промъква на север.
Врабецът пътувал само нощем, а през деня се криел по оризищата. Така той достигнал Великата китайска стена, отдъхнал си и оттам нататък где с хвърчене, где пешком изминал много километри, за да дойде при нас.
Драги ми господине веднага се въодушеви, качи се на върха на дървото и отгоре започна да се кара на китайците. Ей вие, китайците, мигар сте чували някъде, драги ми господине, някой да си треби врабчетата! На какво прилича тая ваша гонитба и кому служи тая же-стокост? Мълчите, не отговаряте. Добре, аз ще ви кажа, че на врага служи тая жестокост, драги ми господине! . . . Като си произнесе речта, Драги ми господине се върна отново при нас.
Тц! Тц! Тц!, почнахме да цъкаме ние с езици и да се чудим, а Чир подхвръкна от дървото и почна да кръжи около него на заден ход. Вие в Китай умеете ли да хвърчите на заден ход?, попита той У Фу и врабецът му каза, че те всички умеели да хвърчат само напред с главата. А Чир му вика: Ако се бяхте научили да хвърчите на заден ход, щяхте да се спасите всички, защото тъкмо когато преследвачите ви настигат, давате веднага заден ход и се измъквате. Да, клати глава Юнашката фланелка, но де да знаем, че за да се спасим, е трябвало да умеем да хвърчим на заден ход! Сега вече ще знаеш, казва му Чир. Ако искаш да живееш в Китай и да спасиш кожата си, трябва да се научиш да хвърчиш на заден ход!

ДА ИМАШ И ДА НЯМАШ

Племенникът на Фр. Т. Мититаки замина за птичата ривиера и остана там месец време, ако не и малко повече. Фр.Т. Мититаки бе се изселил отдавна, бе се наредил там човекът и от година време все кани своя племенник да му гостува. Той ходи и се върна, ама важен, важен, целият мирише на водорасло, на единия си крак турил пръстен и с тоя крак, дето е пръстенът, стъпва само на пръсти, та важността му става още по-безпределна.
Ние веднага го наобиколихме и му викаме: Абе Мититаки (той носеше името на роднината си), абе Мититаки, ти що ни не прати картичка от птичата ривиера! Нали като тръгна, каза, че ще ни пратиш илюстрована картичка, а пък не прати! Вярно, че така беше, разправя Мититаки, но как да пратя, кога там няма никаква поща. Да взема да пратя по човек, не съм сигурен дали човекът ще донесе картичките. Веднъж чичо ми изпрати много хубави трохи по някакъв човек, а човекът да вземе да изяде трохите и даже една троха за много здраве не ми донесе. Чичо ми все разправяше: Ако искаш нещо да не пристигне, дето трябва, прати го по човек!
Мититаки разправя едни чудесии, ние го слушаме захласнато и в учудването си някой току тупне от дървото. Чичо му например имал няколко кораба в ривиерата, държал терасите на хотелите, а така също и водните велосипеди. Никой от нас не е виждал още воден велосипед и Мититаки ни обясни как може да се кара велосипед по водата. Чичо му го возел непрекъснато на тия велосипеди, а нощем го водел по терасите на хотелите, та да се излежават, да гледат светлините на морето или пък как звездите лека-.полека вървят по небето, ама съвсем на пръсти, та да не вдигат шум и да не събудят спящите. Главният булевард на ривиерата също бил собственост на Фр. Т. Мититаки и ние питаме нашия врабец какво прави чичо му с тоя булевард. Аз например, ако имам булевард, не зная какво мога да правя с него.
Как какво!, учудва се Мититаки. Чичо има цял булевард и по цял ден се разхожда из него. Малко ли е човек да има булевард! Ние тука сме изостанали и ако ни дадат един булевард да го управляваме, ще го забатачим още на втория ден. А чичо не забатачва. Той става много рано сутрин и надзирава сто и трийсет метача дали ще пометат добре булеварда. Метачите, все яки мъже, вземат по един палмов лист и почват да метат, ама внимателно, за да не вдигат прахоляк. Те метат, а чичо шета напред-назад, надниква навсякъде и ако види, че са пропус-нали дори една троха, грабва трохата и отива, та се кара на метачите. Ония изпадат в неудобство, почват да метат още по-старателно и докато изгрее слънцето, булевардът блясва, като че е почистен с език. Чичо е много придирчив и не дава прашинка да падне върху неговия булевард, затуй който посетител дойде, най-напред ще отиде да види чичовия булевард .и да се разходи по него. Даже един крал идва, заедно с кралицата, те също видяха, цъкаха с езици и одобриха булеварда на чичо.
Подир обед, когато стане горещо, чичо отива в гаража и дава команди там да изкарат цистерните и да измият булеварда със студена вода. Цистерните веднага излизат, чичо хвърчи над тях, казва къде да се мие повече, къде по-малко, нарежда къде да се повтори и т. н.
Нямате си представа какво нещо е!, въздъхва Мититаки. Ама чичо ми, нали е човек със замах, па и късметът му е голям, хванал се с булеварда и го направил. Той кога взел тоя булевард, било много прашно, та ценил машини и инженери, асфалтирал всичко, натурял бордюри, а покрай бордюрите пък наредил летни ресторанти. Той лично държи три летни ресторанта и сума врабец е събрал около себе си да му помага. Врабецът по цял ден тича нагоре-надолу и почиства ресторантите било от мухи, било от боклуци или пък буболечки.
Племенникът ни разправя също така, че чичо му управлява и цялата санитариа власт на птичата ривиера и органи-зира големи отряди за изтребване на комари. Сам Мититаки на два пъти бил взел участие в подобно изтребление. Той вика, че комарите там били големи като хеликоптери и хапели по-зло от кучета посетителите на ривиерата. Чичо му обаче не може да разреши комара да отиде па неговия булевард и да хапе посетителя. Или пък, да кажем, посетителят е седнал в един от трите летни ресторанта, тъкмо си яде супата, и ще довтаса комарът да го ухапе по глезена или по вратната жила. Ако той го ухапе по вратната жила, посетителят ще се ядоса, ще хвърли супата и повече няма да стъпи в тоя ресторант. За това чичо дебне, а ако не той, някой друг врабец дебне и щом види, че комарът се задава с гола сабя, нашият фрас! - прерязва го с клюна на две. Не комар, казва Мититаки, ами еднодневка дори не смее да прехвръкне над чичовия булевард.
Питаме го какъв е пръстенът на крака му. Мититаки ни разказва, че преди да си тръгне, отишли с чичо му в някаква станция, та го опръстенили. Сега по тоя пръстен учени хора ще го следят и ще разберат подир време къде пътуват врабците. Разбира се, тая работа пак я бил уредил Фр. Т. Мититаки с познанства и с връзки, щото много държел да знае къде ще отиде племенникът му, та като му потрябва един ден, да го повика.
Нямате представа, вика Мититаки, какъв живот се живее там на птичата ривиера, и ако не бяхте вие, никога нямаше да се върна. Е що се върна?, питаме го ние. Ами за да се похваля, казва Мититаки. Ако нямаше кому да се похваля, хич и нямаше да се връщам! Преди да си тръгна, чичо ме води на една египетска пирамида. Пирамидите някога били на фарарните, ама фараоните измрели и чичо беше хвърлил око на една, та я покори и я завзе. Как я покори!, питаме ние. Ами пирамидата нали се източва нагоре, обяснява ни Мититаки, докато накрая има само едно тънко връхче, колкото да стъпиш с един крак на него. Щом стъпиш горе с един крак, и ставаш покорител на пирамидата. Тя вече е твоя, никой друг няма никакви права над нея.
Та чичо ми вика, избери си една пирамида, ще я завземеме и ще си имаш и пирамида. Това е чисто фараонска работа, няма никаква имитация.
Брей, брей!, чудим се ние. Даже и пирамида има чичо ти, съвсем истинска. А, има, разбира се, само че той, чичо, отива на пирамидата обикновено в събота или в неделя да си почива.
Забогатял човекът, потръгнало му, ка-кво да се прави! Ние тука кърпим беднотията си, преживяваме горе-долу, ни пирамида има някой от нас, ни булевард. А Фр. Т. Мититаки държи и булевард, и три летни ресторанта, сума ти водни велосипеди и не знам какво още.
Ами гнездото?, питам Мититаки, какво е гнездото на чичо ти. Ами че той чичо ми няма гнездо, казва Мититаки. Тъй ли, споглеждаме се всички ние изненадано и като се съветваме тихо помежду си, решаваме най-после, че всичкото богатство на Фр. Т. Мититаки и цялата му птича ривиера пет пари не чини, щом като той няма едно най-обикиовено птиче гнездо, където може да се сгуши на топло и да го напълни нощем с най-хубави сънища.